ГЛАВА ІІІ

Развитие на Българският възрожденски политически национализъм от Кримската война до началото на Източната криза 1875-1878 г.

3. Политическият национализъм на националноосвободителното движение на българите от втората половина на 1868 г. до 1874 г. Привременно правителство.

Една от последните прояви на революционната криза на Балканите е подготовката и изпращането на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Ядрото на четата образуват завърналите се във Влашко през пролетта на 1868 г. легионери. Политическите цели и задачите, които стоят пред командния състав и бойците на четата, са отразени в документите, съставени от името на българско Привременно правителство в Балкана – Устав за организацията и задачите на Привременното правителство и за ръководството и дейността на четите;98 изложение от Привременното правителство до представителите на Франция, Австро-Унгария, Прусия и Италия с молба да бъде връчено на владетелите на съответните държави;99 “Мемоар до султана”100, както и прокламация към българския народ, призоваваща го да се вдигне на оръжие.101 Тези документи изхождат от средите на българската революционна емиграция, групирала се около читалището “Братска любов” в Букурещ и стояща в основата на “Българското общество” – организацията, изиграла решаваща роля за “наоръжаването на четите” на Х.Димитър и Ст.Караджа.102 В ръководството на организацията влизат хора като К.Чокан, Ив.Касабов, Д.Ценович и др.103 Ив.Касабов104 е съставителят и на трите документа, легитимиращи съществуването на Българско привременно правителство като ръководен орган на въоръжената борба. С действията си българската революционна емиграция се стреми да окаже натиск върху правителството на Османската империя: “след като се видя и разбрахме, че народът ни мил не ще може да осъществи по мирен начин своето право на свобода бе взето решение това негово право да бъде поискано и придобито чрез оръжието. Именно с цел да извоюват спасението и независимостта на живеещия в областите България, Тракия и Македония български народ създадени и организирани бяха въстанически чети из средата на самоотвержената, храбра и проникната от будно чувство на патриотизъм българска младеж. А за доброто отправление и преуспяването на нашето свещено начинание всички ние при пълно единодушие взехме нужните решения по въпросите, обхванати по-долу, като се съобразихме с необходимостта да се образува едно привременно правителство, което да се грижи за доброто управление на народните работи, за създаване и организиране на комитетите и за привеждането в изпълнение на взетите решения - както на тези по отношение на четите, така и на тези, които се отнасят за другите народни работи.”105 Посредством идеята за образуването на българско привременно правителство в Балкана българската революционна емиграция търси нов стратегически подход за извоюването на българската свобода чрез пренасяне на центъра за подготовка на въстанието вътре, сред народа, в етническото българско пространство на десния бряг на Дунава чрез “създаване и организиране на комитетите”106 и въстанически чети от средите на емиграцията. Привременното правителство е с правомощия на върховен ръководен център на революционните въоръжени сили на народа. То “ще представя народа навред, където стане нужда, а също така то е упълномощено и е длъжно да поддържа връзки с други места и народи, да сключва договори от полза за народа и да изяснява причините и целта на въстанието. С една дума, споменатото правителство ще бъде вожд на българския народ и негов упълномощен представител.”107 Освен с представителни правомощия пред народа и пред външния свят Привременното правителство е и с висши управленски функции – то е орган на революцията, на който са поверени “уреждането и решаването на работите, които се отнасят до управлението, законите и съдебните въпроси.”108 Всички мероприятия и обнародвания се извършват от името на Привременното правителство, като се считат за недействителни всякакъв вид работи, които не са утвърдени от това правителство. Правителството управлява и народната революционна каса. То е натоварено със задължението “да пази имуществото на народа” (т.8 на Устава), което в т.12 е конкретизирано така: “Както се каза в т.8, Привременното правителство е натоварено със задължението да пази държавното имущество. Затова и народът от своя страна ще проверява сметката във всеки отделен случай.”109 Създадено в служба на народните интереси, Привременното правителство се състои от един председател, един секретар, един касиер и дванадесет членове. Техните длъжности са избираеми. Допуска се и възможността те да бъдат заменяеми в случай, че към делото станат съпричастни и други “по-образовани и способни хора.”110 Личността на членовете на Правителството е неприкосновена. Всяка една разпоредба, изпълнявана от страна на Привременното правителство, трябва да носи подписа на председателя, секретаря и касиера, както и печата на Правителството. Членовете на правителството се избират измежду лицата, отличаващи се със своята честност и способни да управляват народните работи. Но ако някой от членовете на Привременното правителство злоупотреби със служебните си задължения, се предвижда виновното лице да бъде отстранявано от длъжността, която заема, и порицавано. Предвижда се наказанията да се налагат съобразно с извършеното престъпление и според вината. “Правилникът” задължава членовете на правителството да се движат заедно с четата, докато намерят “едно свободно и запазено място”111, което щом бъде завзето и укрепено, ще се превърне в център на революционната въоръжена борба на българския народ. Привременното правителство в Балкана през 1868 година е излъчено от средите на българската революционна емиграция, групирала се около създадения “комитет за наоръжаване Х.Димитровата чета”112, който има за задача да събира помощи и да набави оръжие за революционерите-четници. Съставът на правителството е неуточнен в какъвто и да било документ, изхождащ от самото правителство. Но от източници, свързани с лица, непосредствено участвали в събитията при подготовката на четата, може да се извлече така необходимата информация. Иван Касабов посочва имената на Хаджи Димитър и Стефан Караджа като членове на правителството.113 От страниците на в.”Народност”, издаван от Касабов по времето на революционния подем около военно-политическата подготовка на четата и новия курс на въоръжената борба на българската емиграция, стават известни имената и на други членове на правителството като И.Първов, Ст.Добрев, П.Добрев, Ив.Попхристов (Христович, Ванката) и други.114 Членовете на правителството, избрани чрез вишегласие, носят отговорност пред народа, но практически са зависими и от членовете на Комитета, който им делегира пълномощията на върховен ръководен орган на въстанието в българските земи. Може да се твърди, че въпреки установеното авторство на Ванката Христович на “Правилника” за организацията и задачите на Привременното правителство115, той всъщност е едно колективно творение на най-радикалната част от българската политическа емиграция във Влашко. В него са втъкани традиционни постановки на българската революционна мисъл от миналото, но са поставени в светлината на една динамично развиваща се реалност – все още напрежението в балканския регион на Европа е с твърде висок интензитет и на дневен ред стоят нерешените проблеми около Критското въстание. Много от схващанията на Г.С.Раковски за развитието на българското революционноосвободително движение се поставят в основата на новата стратегическа линия – за мястото на емиграцията в националната революция, за значението на вътрешния революционен човешки потенциал като движеща сила на революционната борба, за организирането на добре подготвени и окомплектовани въоръжени сили. В политически аспект в “Правилника” са отразени и някои от основните политически организационни принципи на ТЦБК като заложения в устава на ТЦБК в параграф №7: образуване на народно правителство, което да бъде политически представител на българите пред международната общественост, но и пряк ръководител на революционните въоръжени действия на народа при подготовката и при осъществяването на предначертаните въстанически акции до извоюването на българската свобода. Териториалният обхват на действие (областите България, Тракия и Македония) разкрива и представата на българските революционери за фундамента на държавността – територията и човешкият потенциал като определящи фактори при отстояването на историческото и политическото право на българския народ да възстанови своята изгубена държавност. Въпросът за властта не стои пред българските революционери – Привременното правителство е създадено “в служба на народните интереси”116 на основата на вишегласието и мандатността и по своя характер е временен народноосвободителен въстанически военен и политически център с представителни функции в случаи на необходимост от защита на българската кауза или при контакти с чужди правителства и организации. Важно място е отредено на въоръжените сили. Понеже изпълнителната власт принадлежи на войводите, те са длъжни да влагат всичките си сили и старания при привеждане в изпълнение всяко решение на Привременното правителство.117 Военният съвет на всички войводи е върховният боен команден орган на революционните въоръжени сили. Той изготвя плана за въоръжени действия срещу врага. В случаите, когато не е възможно свикването на Върховния съвет, решенията се вземат от наличните войводи или от съвета на четата, след което се действа съгласно взетото решение. Еднолично военоначалство е недопустимо. С тези законоположения се търси възможност за изграждането на общ фронт от всички въстанически бойни единици на една територия срещу османските части, като се предотвратява възможността от вземането на рисковани и необмислени еднолични решения, които да доведат до поражение на въстаническите формирования. Тактически необходимата гъвкавост и мобилност на въоръжените сили на въстаниците (чиито основни бойни ядра са четите) при изпълнението на поставените задачи осигурява възможност за перманентни въстанически въоръжени акции в различни райони на страната без да се дават големи загуби от редовете на въстаниците, но пък съсредоточаването на действията в стратегически удобен район може да доведе до образуването на свободни територии, в които да бъде установена революционната власт на Привременното правителство. Ето защо при подготовката на едно всенародно въстание въпросите от военно естество са поставени в зависимост от обстоятелствата и са от компетенцията на колективния орган – Военния съвет (на войводите или на четата). Привременното правителство се стреми да подготви за борба българския народ, който сам да извоюва свободата си. Поради тази причина и вследствие от несполучливите опити за балканско единодействие в устава за организацията и дейността на Привременното правителство не се споменава за стратегически външни съюзници на българите. Освен чрез личния си пример 127-те четници носят със себе си и прокламация, призоваваща българския народ на въстание. Но обстоятелствата не позволяват да се разгърнат всички функции на българското Привременно правителство, изложени в “Устава”. “Но за две от тях е сигурно, че започнали да се осъществяват: първата – управлението на четите, “образувани за извоюване свободата и независимостта на България” при преминаването на Дунава (когато четниците полагат приложената към “Закона” клетва) и началото на бойните действия, и втората – представителните му правомощия пред народа и пред външния свят. С прокламацията до българите, “Мемоарът” до султана и обръщението до Великите сили се осъществяват на дело именно тези представителни правомощия на Привременното правителство и са издадени от негово име”.118 Носени от четата, те попадат в ръцете на турските власти и чрез тях достигат до европейските правителства и печата. Тези документи осветляват най-добре идеите на българската революционна емиграция през пролетта на 1868 година. Документите трябвало да предизвикат вниманието на европейските правителства към четите и съдействието им за промяна на положението на българския народ. В изложението до Великите сили от Привременното правителство ясно проличава желанието на българския народ да бъде взет под покровителството на големите западни държави. То не е адресирано до представителите и правителствата на Англия и Русия поради крайно непримиримите и диаметрално противоположни позиции в т.нар. Източен въпрос. Освен това руската дипломация е твърдо против самостоятелни политически и въоръжени акции на българската революционна емиграция и поставя акцента в своята външна политика около въпросите, породени от напрежението на Балканите и Критското въстание, но в посока, игнорираща съдбата на българите като поданици на султана. Не на последно място трябва да се посочи и вниманието, което руската дипломация отделя на проблема около отмяната на редица постановления на Парижкия мирен договор от 1856 година, поставящи Русия в неизгодно положение в моментите, когато е необходимо да се отстояват нейните политически интереси сред православните народи на Балканите. Въпреки обективните причини революционната емиграция да насочи погледа си на Запад, в българското общество, макар и слаби, се проявяват и проруски политически кръгове около Добродетелната дружина. Но опитите да бъде създаден нов координационен емигрантски център, който да ръководи освободителното движение, от хора като Ив.Кишелски, Хр.Георгиев и др.119 се провалят, тъй като не получават необходимата им подкрепа от руското правителство и дворцова канцелария. Въпреки тези противоречия, в средите на българската революционна емиграция опитите за активизиране на дипломатическите кръгове на Великите сили са онова обединяващо ги до голяма степен схващане, че българският въпрос може да бъде решен по дипломатически път. За групата на революционерите крайно радикалните военни действия са необходими, защото “са налице всички признаци и указания за обречеността му (на българския народ – бел.моя – Б.Р.) на пълно премахване и унищожение.”120 Въстанието е плод на националните въжделения на народа, силно контрастиращи с насилията и издевателствата над християнското население в Османската империя. Привременното правителство недвусмислено декларира, че е готово да отстоява българския национален интерес с всички средства и при това “без да се поставя в услуга на чужди внушения, които биха засегнали сегашното равновесие в Европа.”121 За българските революционери Хатихумаюнът от 1856 година е само една “мъртва дума”; те отбелязват, че реформите и преобразованията по отношение на българския народ са в пълно противоречие с духа и принципите на времето. Тяхната цел е да премахнат религиозните чувства и да убият националното съзнание на българите, които са най-големият измежду населяващите Европейска Турция народи и наброяват шест и половина милиона души. В духа на европейския либерализъм на XIX век122 дейците от Привременното правителство призовават европейските кабинети да подкрепят справедливото народно дело и да направят необходимото българският народ “да вземе в собствените си ръце вътрешното управление в областите Северна и Южна България, Тракия и Македония, които образуват общото отечество на българския народ …за да се сдобие с едно самостоятелно управление подобно на това в княжествата Влахия и Молдовия и Сърбия.”123 С оглед специфичните интереси на Великите сили на Балканите им се заявява, че това няма да накърни равновесието в Европа, постигнато с Парижкия мирен договор от 1856 година и гарантиращо целостта на Османската империя, защото българският народ съзнава, че и интересите на свободното българско Отечество ще бъдат еднакво свързани с тия на споменатите държави, и няма да засегне стабилността на султанската власт, която е силно компрометирана заради “липсата на едно уредено управление в турската държава.”124 В Мемоара до султана, макар отново да се изразява лоялността на българите към него и искането той да даде доброволно самостоятелност на българите, е посочена също и алтернативата четническото движение да прерасне във въстание: “Всичкият народ ще бъде принуден да залови оръжието и да последва нашия пример.”125 В конкретната обстановка на 1868 година революционните дейци изразяват своите политически възгледи за мястото на българския въпрос в европейската политика на Изток в документите, издадени от името на Привременното правителство. В тях е отразена и историческата необходимост от въоръжената борба на целия народ за извоюване на политическата свобода и за възстановяването на българската държавна самостоятелност. Идеята за Привременно правителство в етнографското пространство на българите внася нов политически и отчасти практически опит в българското освободително движение. Независимо от крайно ограничените в своята ефективност резултати от политическо и военно естество, идеята за Привременно правителство, което да ръководи революционноосвободителната борба на българите в родината в качеството си на преддържавна българска власт, оставя своя силен отпечатък върху българското революционно движение, като е възприета, доразвита и осъществена от Васил Левски, Любен Каравелов и дейците на радикалното действие около тях. Важна особеност на Привременното правителство като ръководен център в политическо и военно отношение е местонахождението му – в Балкана, т.е. в България. То е върховният ръководен орган на въоръжената борба “отвътре” и има за цел да мобилизира народа и опирайки се на неговите въоръжени сили, да предизвика политическото разрешаване на българския въпрос. Проектирано от революционната емиграция и защитено от 125-те четници на Х.Димитър и Ст.Караджа, Привременното правителство остава като един върховен ръководен орган в съзнанието на много българи. Краткият му живот (6 юли-18 юли 1868 година) не поставя българската емиграция пред организационни и политически дилеми. Във Влашко продължават да съществуват БТЦК и Българското общество, организира се и групата “Млада България” около читалище “Братска любов” в Букурещ.126 Дружества на революционната емиграция има и в други градове на княжеството, но всички те не обединяват около себе си значителна част от емиграцията и не могат да координират действията на революционните сили, въпреки осъзнаваната необходимост от създаването на централизирано ръководство в българското освободително движение. След публикуването на материалите с името на Привременното правителство на страниците на в.”Народност” и благодарственото писмо от 11.10.1868 година до румънския вестник “Л’Етоал д’Ориан”127 за изказаната подкрепа на справедливото народно дело, БТЦК фактически започва да преустановява своята дейност поради настъпилите в редиците му противоречия около стратегическата линия на комитета. Дуалистичните възгледи на групата около П.Кисимов контрастират с революционните схващания на дейците около Ив.Касабов и редакцията на в.”Народност”. През 1869 година БТЦК окончателно изчезва от политическата сцена като организация на българското освободително движение в емиграция. Създаденото не много време преди заминаването на Хаджи-Димитровата чета в България, вероятно през юни 1868 година, “Българското общество” се развива като паралелна структура на БТЦК, но дейността му е насочена главно към подпомагане политическите начинания на радикалното крило около Ив.Касабов (който е и един от членовете на настоятелството на Обществото). “Българското общество” съдейства на четата на Х.Димитър и Ст.Караджа, поема издаването на в.”Народност” и издръжката на редакторите му, като своевременно подпомага със средства и много нуждаещи се революционери-емигранти.128 Обединило около себе си дейци с радикални възгледи, “Българското общество” заема в обществения живот на българската емиграция във Влашко (предимно в Букурещ) позициите на революционен център. Освен това около Ив.Касабов е създаден кръг, който приема името Млада България по подобие на съществуващие в Италия, Полша, Русия и другаде разклонения на мацинистката организация “Млада Европа”129. Вестник “Народност” започва да отстоява идейните схващания на кръжеца. Идеята на Касабов за “Млада България” споделят и някои други дейци като Д.Ценович, Теофан Райнов, К.Цанков, Ив.Кършовски и др. Единна и силна организация обаче не е създадена. Дружества “Млада България” има организирани и в други крайдунавски градове като напр. Браила. Противоречията между отделните групи са свързани с идейните различия помежду им. В своя “Протест против самозваното наричане на вестник “Народност” за орган на “Млада България”, публикуван в брой 24-25 от 3.05.1869г. на в.”Дунавска зора”, организацията “Млада България” в Браила формулира своя идеал: “да служи за съединение на духовете в единство и братство” между българите.130 Като обвиняват Касабов в провокирано от самия него противопоставяне на “млади” и “стари” в българското освободително движение, дейците на “Млада България”-Браила С.И.Грозданов, В.Йорданович, Р.Танасов, Мих.В.Нешев, Н.Йорданов, Боби Генчев, К.Г.Маринович, Х.В.Дука, Б.Запрянов, С.Статович, С.Иванов и още осем души, подписали протестното писмо, без да отричат правото на Ив.Касабов да сформира своя група в Букурещ с това название, го призовават да не легитимира в.“Народност” като политическа трибуна на всички организации във Влашко, тъй като грубият и конфронтационен тон на вестника131 е в пълно противоречие с общонационалните цели на българското освободително движение и принципът на “съединение на духовете в единство и братство”132. Организацията в Букурещ около Ив.Касабов и читалището “Братска любов” изпраща и делегация при ръководителите на италианското и руското революционно движение – Дж.Мацини, А.И.Херцен и Михаил Бакунин. Българската делегация: Райчо Гръблев и Теофан Райнов, придружен при срещата му с Мацини в Лондон от Марко Балабанов,133 има за цел да вземе тяхното мнение и съвет относно българското освободително движение. Сърдечно посрещнати от революционерите, българските делегати са уверени, че тяхната борба “заслужава насърчаване от страна на всички ратници за човешка свобода”134 На срещата, състояла се през лятото на 1869 година, Бакунин обещава на българите съдействие, за да получат благоразположението на Франция, а Мацини им предлага конкретни съвети за бъдещите им стъпки при подготовката на българския народ за въстание: да се пробуди народът за революционно действие чрез целенасочена агитация и пропаганда с помощта и на сериозен печат, който да пробуди самоуважението на народа; да търсят възможности за масови срещи-събори под различни предлози с цел сплотяване на революционните редици; да се създават дружества за разпространение на знания, както и да поддържат дружески отношения със съседните им народи, за да се преодолее предимството във военно-политическо отношение на Османската империя, благодарение на което балканските народи ще успеят да отхвърлят чуждата власт.135 Получените съвети не намират практическо приложение в българското революционноосвободително движение. Българското националнореволюционно движение следва своя път на развитие към много по-висок етап – в края на 1868 година с историческата задача да бъде създадена една, доколкото е възможно, единна масова революционна организация се заема В.Левски136. Започва да израства организираната народна сила на българската национална революция със свое ръководство – Привременното правителство в България от пролетта на 1869 година.137 “Българското общество” около читалище “Братска любов” в Букурещ и “Млада България” от кръга на редактора на в.”Народност” Ив.Касабов до края на своето съществуване – 1869 година – не изменят облика си на емигрантски обществено-политически организации на българската диаспора в Букурещ, но активно подкрепят начинанията на В.Левски. През декември 1868г. с помощта на Българското общество и лично на Д.Ценович той заминава за Цариград и оттам преминава в България. Първата обиколка на Апостола от 11 декември 1868г. до 24 февруари 1869г. в България е с цел да се набере информация за реалното състояние на политическата обстановка в страната. Липсват подробности около нея, но е установено, че Левски посещава Карлово, Сопот, Пловдив, Казанлък, Сливен, Търново, Перущица, Ловеч, Плевен и Никопол.138 Завърнал се в Букурещ, през март 1869г. Левски веднага пристъпва към подготовка на втората си обиколка. В Букурещ Левски получава от организацията на Ив.Касабов “Млада България” необходимите му формални правомощия за дейността си в България – “Прокламация от името на Привременното правителство в Балкана”139. На 1 май 1869г., снабден с необходимите документи, Левски отново поема пътя към родината. През Никопол, Плевен, Ловеч и Троян Левски продължава своя път за Южна България, като образува първите комитети, които стават опора в по-нататъшната му дейност140. През месец май основава и комитет в Карлово141. Навсякъде Левски действа от името на Привременното правителство, като се стреми да подготви психологическия климат в България за едно бъдещо въстание. От прокламацията Левски носи по един екземпляр на български и на турски.142 Освен призива за отмъщение и избавление от “срамното робство”143, насочен срещу една “безправедна държава, дето владеят насилство и сила”144, в прокламацията е прокарана и идеята за възстановяване на българската държавност на основата на свободата и равноправието на нейните граждани: “държавата не е заведение в което да се приготвя душевното спасение, но е заведение в което убезбедява и утвърждава политическото и гражданско право на всеки гражданин, без разлика.”145 Моделът на държавност, очертан с няколко изречения, допълва политическата стратегия на революционноосвободителното движение на българския народ с най-модерния и прогресивен европейски модел за изграждане на бъдещата държава146. Оказава влияние и върху развитието на обществено-политическата мисъл в революционните среди на емиграцията в хода на въоръжената борба, извеждайки на преден план общия интерес на всички потиснати и угнетени поданици на Султана. С прокламацията на турски език се демонстрира отказ от безогледна конфронтация с мирното мохамеданско население в географските граници на българската нация, “които с нас живеят по много от четири векове в същото отечество.”147 Целта й е това население да се неутрализира и същевременно да се конкретизира противникът – османската държава и политическата й система в едно с управленския й апарат. Тези нови елементи, останали поради бързото разгромяване на Хаджи-Димитровата чета само като организационен принцип, продължават да не губят своята голяма роля в идейно-политическия синтез на българската национална идеология в края на 1868г. и през 1869г., защото Левски приема да продължи делото на своите другари, като ръководството на подготовката на народа вътре в България за едно бъдещо въстание, поверено от емиграцията на Левски, всъщност остава с названието Привременно правителство – символът на преддържавната власт на българите.

При изпълнението на своя дълг към Отечеството Левски търси опора за изграждане на революционните ядра – комитетите в контактите си със свои другари от Легиите през 1862г. и 1868г. като Христо Иванов-Големия, Иван Касабов, Иван Кършовски, Тома Пантелеев, Петър Бонев и др.148 Те го насочват към доверени хора във вътрешността на страната – Д.Хр.Попов го насочва към брат си – Анастас Попхинов, който събира хората за създаване на комитет в Плевен, а в Ловеч В.Левски организира съзаклятието заедно с Христо Иванов-Големия, Марин поп Луканов, Ив.Драсов и др. През 1869г. Левски организира комитети и в градовете Пловдив, Пазарджик, Стара Загора, както и в някои по-малки селища149. Крайната точка при тази му обиколка е Сливен, където при основаването на местния комитет Левски също разчита на свои познати като С.Райнов, Т.Стоянов, М.Греков, А.Узунов150. През Ловеч и Плевен Левски се завъръща в Никопол. На 26 август минава Дунава при Турно Магуреле и се отправя към Букурещ.151

През втората обиколка от пролетта и лятото на 1869 г. при изпълнение на взетите решения за подготовка на въстание в България, Левски поставя началото на комитетската организация. С това се утвърждава политическата линия за формирането на ръководен революционен център в страната. Липсват подробни документални сведения за идейно-политическите възгледи на Левски през 1869г., но в спомените на Ив.Драсов се намира и първият документ относно уреждането на комитетите през 1869 г., който е съставен по заповед на Васил Левски и хвърля светлина върху тях. Това е т.нар. “Карловски закон”, за който Ив.Драсов съобщава следното: “Но преди всичко трябва да разкажа, че нам се подаде … закон и правил[ник], по който да ся водиме. Подобен закон … ни ся прати подир 15 дни от Карлово… то не беше никакъв закон, но няколко редовце, които съдържаха същите пет дадени от Левски съвети, които по-горе казах с някои прибавки, т.е. че трябва да изберем измежду си председател, писар и касиер, който да събира редовни всекинеделни събрания; да не говориме и да ся не отричаме в делото, също и всеки да ся задължи да дава месечно по няколко гроша и тъй да си съставиме що-годе касата, от която да подпомагаме някои проповедници по тая цел и да си набавим … барут и куршуми. Тоя закон го наредил мене непознат – Иван Гроздюв – а донесе се от В.Платнаров.”152 Изготвен по указанията на Апостола, “Карловският закон” е първият нормативен акт на Привременното правителство, тъй като цялата власт върху новооснованите комитети е съсредоточена в ръцете на техния първотворец. Документът не е запазен, но от цитирания пасаж от спомените може да се разбере сравнително ясно неговото съдържание. То показва недвусмислено, че комитетите се изграждат като въоръжена сила на народа, която трябва да реши освободителното дело чрез въстание. В условията на надигащия се балкански национализъм българското освободително движение формира своята главна въоръжена сила, което създава реални предпоставки за пристъпване към последния етап на подготовката на една действително общонационална революция. През 1868-1869 година Левски изповядва идеята за масовата нелегална организация като нов етап във въоръжената националноосвободителна борба. Левски отлично съзнава, че без материалната помощ на едрата българска буржоазия в чужбина революционното дело ще има сериозни затруднения. Апостолът е готов да приеме помощта на икономически силната Добродетелна дружина, но без да разкрива целта на начинанието си. Контактите му с руския вицеконсул в Пловдив, който е и близък приятeл на Хр.Георгиев през 1868 и 1869 г.,153. свидетелстват за опитите на Левски да обвърже възможно най-широки кръгове от българската емиграция с делото на революцията. Руският вицеконсул не съчувства на революционното дело, а се стреми да обвърже освободителното движение на българите с политиката на руския двор. “Добродетелната дружина”, следвайки неотклонно руската политика по Източния въпрос, се поставя в услуга на руската дипломация в опитите й да провокира дипломатически инициативи за разрешаването на балканската криза около Критското въстание при възможно най-благоприятни за християнското население на тази средиземноморска провинция условия. На 29.12.1868 (10.01.1869г.) 51 български емигранти подписват в Букурещ “Прошение до конференцията в Париж и правителствата на Великите сили”154. Авторите на прошението поставят въпроса за предоставяне автономия на българите, посочвайки че “днес единствено възможната основа на държавното управление е удовлетворяването на законните желания на народа.”155 Българските нотабили заявяват, че мирът на Изток ще бъде устойчив само ако се предостави право на българите да учредят свои управленски институции под сюзеренитета на султана. Те подчертават, че Прошението не трябва да се тълкува от делегатите на конференцията като израз на революционни настроения, но заявяват, че тяхната политическа инициатива няма да удържи задълго народното недоволство срещу абсолютното господство на турската власт. Посочва се, че нововъведенията в Турция – “дарени” от султанския двор реформи на административно и икономическо равнище, са формални и целят да придадат нов външен облик на старите управленски методи от миналото. Опирайки се на принципите на модерния конституционализъм и либералните ценности в Европа през XIX век, българските нотабили формулират три конкретни искания. На първо място е поставено искането за автономия с национална администрация. Във второто искане се настоява за “Главно събрание избрано с всеобщи двустепенни избори.”156 В третия пункт на Прошението се настоява българските земи да се управляват от “губернатор избран от Главното събрание и утвърден от Султана.”157 С този политически модел може да се осигури “мир, който е предмет на общо желание и се основава върху справедливостта.”158 Политическите искания “ние самите пряко и ежедневно да променяме своята съдба”159, изразени от името на седем милиона българи, доказват недвусмислено, че движението на българите за извоюване на национален суверенитет е необходима историческа тенденция и е в унисон с усилията на всички български патриоти по различни пътища да способстват за победата на българската национална кауза. Искането на българите да получат национален суверенитет под формата на политическа автономия със своя административна власт и гражданско управление върху цялата национална територия има своето важно принципно значение, определящо високата степен на политическата култура на българското възрожденско общество, изградена на основата на демократичните традиции на колективизма и вишегласието на народа. Опитът на българските нотабили-емигранти, “доведени от частните си интереси или от злощастните времена на левия бряг на Дунава”160, да принудят султанското правителство на отстъпки не дава никакви видими резултати поради липсата на благоприятни за целта военно-политически условия, налагащи на европейската дипломация необходимостта да вземе под внимание въпросът за политическото бъдeще на един седеммилионен европейски народ. В усилията си да предизвика европейска намеса по българския въпрос в началото на 1869 г. българската емиграция публикува на френски език и две брошури: “Турците в България”161 и “Българската нация пред конференцията в Париж.162” В брошурата “Турците в България” с автор М.Балабанов163 се предлагат два варианта за “укротяване на духовете” в България – чрез предоставяне на политическа автонoмия (австро-унгарски модел) или чрез административна автономия. Другата брошура “Българската нация пред конференцията в Париж” издига искането “да се отстъпи на българския народ неговата самостоятелност под сюзеренитета на султана”163. В брошурата четническите акции са представени като стихийни инициативи на някои емигранти и те в никакъв случай не бива да се свързват с дейността на комитетите, които “си въздържат силите за по-решителни предприятия.” Цитираното твърдение показва, че авторът на брошурата е съпричастен към идеята за подготовка на освобождението чрез създаването на комитетска мрежа. За автор на брошурата се приема Кириак Цанков – член на ТЦБК и произлезлите от него радикални политически кръгове Млада България и Българско общество, един от основателите на БРЦК в Букурещ и активен участник в живота на българската емиграция до Освобождението. К.Цанков е близък приятел на В.Левски и Л.Каравелов, който от април 1869г. е в Букурещ и бързо се налага като авторитетна личност сред българската емиграция. Търсейки нови пътища за освобождение на България, Л.Каравелов и емигрантските дейци подлагат на преоценка натрупания исторически опит в политическата борба и оформят стратегическата линия за въоръжената борба като главно средство за достигане на целта. В статията “Мои братя”, публикувана във в.”Народност” на 9.03.1869г. (когато Каравелов е още в затвора в гр.Пеща заради подозрения на властите за съпричастност към атентата срещу княз Михаил)164, Каравелов представя политическите си възгледи пред българската аудитория на вестника, търсейки и тактическите предимства за българското революционно движение при общобалканско единодействие между враговете на Османската империя. Новият идейно-политически заряд на желаното от Каравелов сътрудничество между подвластните на султана християни в името на свободата се превръща във важен компонент на идеологическия фундамент на българското революционно-освободително национално-демократично движение. Каравелов призовава за трезва преценка на военно-политическата обстановка: “оставете всичко на страна и търсете братство между себе си и между своите братия, които търпят същото както и ние. Българи, сърби, ромуни и гърци трябва в сегашно време да подадат един другиму братска ръка и с общите си сили да откупят отечеството си, ако искат секи из тях да достигне свойта слобода… Кога ние бъдем слободни, тогава ние можеме да се препираме и да делиме това, щото имаме; кога бъдеме слободни, тогава и вражда не може да бъде между нас… Сърбин може да живее, както му е воля; грък да живее гръцки; а ромун – ромунски. Тия места, кои са населени с българи – български… Не да променим султана искаме ние, а да бъдем слободни.”165 Търсейки допирни точки в многовековната обща история на балканските народи като султанска рая, Л.Каравелов отрича “историческото право” и хегемонистичните стремежи за възраждане на средновековните държави в техни неетнически граници. Опирайки се на идеите на модерния европейски национализъм и на съвременните му либерални ценности, авторът на “Мои братя” посочва пътя към свободата, издигната от него в култ – “слобода народна, слобода лична, слобода человеческа”166 – като пример за обществено-политически държавен модел на Балканите посочва Швейцария и Америка. Когато поставя въпроса “Какво ни е нужно?”, Каравелов излага в основни линии своя мироглед и разностранни познания в областта на обществените и политически науки, станал основа на активната му политическа дейност сред емиграцията в Румъния. В “Какво ни е нужно?”167 Каравелов сочи значението на “споразумението на свободни начала т.е. в името на свободата”168 като основа за напредъка в развитието на политическия процес на общо балканско сътрудничество. В статията проблемът е поставен в пряка връзка с принципите за “правата на човека” и идеята за “правата на народа”; с народността като двигател на политическия живот и политическата й същност на обществена организация в Новото време, унищожило старите начала и проправило пътя на новите понятия. За Л.Каравелов народността е рожба на цивилизацията като принцип за политическо и обществено обединение на народите. Историята е онзи фундамент, на който се основава всяка народност. За да избегнат тиранията, балканските народи са принудени от обстоятелствата да изградят федеративна държава в духа на принципите за “свободата на личността” и “свободата на народността”. По-тесни връзки са невъзможни, защото с това се нарушава свободата на нацията и свободата на човека169. Това би било грубо политическо насилие, продукт на слабостта на нацията, която така си осигурява държавната политика – чрез силата на народното движение170. Но може да се зароди деспотизъм във властта, използващ единството като по-силно оръжие против човешката свобода. “Такива хора не знаят какво е правителство и какво е свобода. Те бъркат национализма със свободата и патриотизма. При тях свободата се състои в това, да имат свои царе, които да носят големи златни корони и да разполагат с гвардия и жандармерия, да покоряват съседите си и да се бият с тях, а според мен, народните стремежи не вървят заедно с патриотизма, тъй като народността не винаги върви с държавата – пример за това са Америка и Швейцария. Патриотизмът – пише Каравелов – е привързаност към политическото отечество, привързаност към своята независимост и свобода.”171 Каравелов призовава да се заличи всякакъв дребнав пределен провинциален патриотизъм, който само пречи на народния прогрес. Единството на народите трябва да се опира на националната сплотеност, племенната солидарност и свободата като фактори, недопускащи развитието на политически тенденции с користни, измамни, тясно национални стремежи172. В общото отечество българите трябва да имат свое вътрешно самоуправление, представители в централните органи на властта и общия парламент, своя културно-духовна самостоятелност. Въпросът за религията като етнокултурна характеристика на народите е оставен от Каравелов на заден план като противоречащ на модерната държавност173. Неговото място в общественото пространство се предвижда да бъде заето от “общото мнение за народността и свободата.”174 Сега е време – пише Каравелов – в което народът иска сам себе си да управлява, сам да си избира братя, другари и съюзници. Възможно е различни народности да съставляват едно политическо тяло с едно правителство и вътрешно самоуправление, което да защитават с общи сили175. Национално-демократичните възгледи на Каравелов са в унисон с либералните ценности на модерна Европа. Той посочва, че правителството съществува заради народа, а не народът заради правителството – обратното противоречи на цивилизационния модел на Европа176. В своята публицистика от този период Л.Каравелов отправя призив за действие. Народните водачи са онези, които трябва да разясняват и на българина, и на сърбина, и на хърватина онова, което им е нужно, и какво би трябвало да правят, за да достигнат своята цел, да обезпечат своята лична свобода: “Аз съм твърдо убеден, че южнославянската федерация (или балканската – бел.моя, Б.Р.) е възможна само ако народните водачи се постараят да събудят съзнанието на народа. А за да се постигне това, необходимо е образование и познаване както на самия себе си, така и на своите братя.”177

Затова би трябвало всички южнославянски вестници да преследват общата цел. Всеки вестник е длъжен да изразява мислите, духа и стремежите на народа, “да бъде пътеводна звезда за народни подвизи”178 – в противен случай “неговият глас ще остане глас в пустиня.”179 Л.Каравелов полага усилия още по време на пребиваването си в Белград да създаде политически вестник, но това не му се удава180. През пролетта на 1869 г. в Букурещ той приема предложението на настоятелството на Добродетелната дружина да стане редактор на замисления от тях в.”Отечество”, но опитът им да контролират дейността на Каравелов и да се намесват непосредствено в работата на редакцията посредством специално създадена надзорна комисия провокира открит сблъсък на Л.Каравелов и Добродетелната дружина. Намеренията на “старите” са в разрез с политическите убеждения на Каравелов. Каравелов напуска редакцията, а на негово място е привлечен Пандели Кисимов, който превръща в.”Отечество” в орган на Добродетелната дружина181. А Каравелов се заема да организира собствен вестник – политическата трибуна на бунтовната емиграция в.”Свобода”182. Повод за оживление сред емигрантските среди във Влашко и за задълбочаване на противоречията между “млади” и “стари” става основаването на Българското книжовно дружество183. Опитът на дейците от политическите кръгове около читалище “Братска любов” в Букурещ да насочат дейността на дружеството към задачи с широко обществено-политическо значение за българското възрожденско общество, а не само с културно-просветен характер, въпреки участието в учредителното събрание на техни представители и съмишленици, е неуспешен. Така поредната инициатива за създаване на единна обществено политическа структура като център за ръководство на българското национално движение се оказва неуспешен. Радикалната емиграция започва да търси свои нови форми на политическо единство, които да отговарят на порасналата необходимост от концентриране на усилията на революционната емиграция в посока към общонационална акция за извоюване на българския национален суверенитет. В края на 1869г. и през 1870г. активните дейци на предходните организации (ТЦБК, БО, “Млада България”) се прехвърлят в новата революционна организация – Български революционен централен комитет184. В името на общия идеал задружните действия на дейците изиграват огромна роля в развитието и разрастването на революционното движение сред емиграцията и българския народ. Същевременно и Васил Левски търси свои съмишленици и реална подкрепа от емиграцията в Румъния, за да доведе до успех започнатото дело. При тези обстоятелства на динамично развитие и политизиране на обществените среди на българската емиграция появата на новата емигрантска политическа структура е естествен резултат от собственото й политическо битие. Първоначално организацията се легитимира пред обществото като Български революционен комитет, от чието име във в.”Народное дело” в Женева е публикувана политическа програма с дата 1 август 1870г.185 Този документ е синтез на обществено-политическите възгледи на Каравелов, които е пропагандирал преди това в обнародваните си журналистически материали. Няма достоверни официални документи с категорични факти за мястото и времето на създаване на БРК (от есента на 1870г.-зимата на 1871г. – БРЦК)186. Източниците, които съдържат информация за организацията не дават възможност за хронологическа точност: “Програма на БРК” във в.”Народное дело”, публикацията на “Програма на БРК” във вестника на Л.Каравелов “Свобода” от 14.10.1870г.187, брошурата “Български глас”188 и др.

Може да се приеме, че организационното структуриране е завършено в основни линии след публикацията на програмата във в.”Свобода”189. Публикацията отговаря напълно на целите, които чрез в.”Свобода” Л.Каравелов и близките му сътрудници се стремят да постигнат с помощта на революционната агитация и пропаганда. Появата и утвърждаването на названието БРЦК е в непосредствена връзка с делото на Васил Левски, който на 27.05.1870г. се завръща в България и подновява енергично дейността си по структурирането на комитетската мрежа. Този процес, започнал още в края на 1868г. и началото на 1869г., и по-точно конкретните резултати от дейността на В.Левски в България, за която са в течение Д.Ценович, Д.Хр.Попов и други емигранти, оказва силно въздействие върху революционно настроените среди сред емиграцията, които търсят възможност да осъществят натрупаните през годините политически знания и революционен опит. Повечето от емигрантските дейци стоят на диаметрално противоположни позиции относно възприетите и приложени на дело стратегия и тактика на въоръжената борба в България. Предвид статута им на политически емигранти в Румъния българските революционери осъзнават, че участието им в общото дело така, както е замислено от В.Левски, им отрежда място встрани от революционните процеси в България. Опитът им да се превърнат в част от общия революционен поток на движението за национално освобождение, чийто водач в Българско е Апостолът, и да се наложат като стратегически важен център с определящо влияние върху революционния процес ражда БРЦК в Букурещ. Процесът на изграждане на организационната структура на комитетите, подвластни на Привременното правителство в България, е завършен най-късно през есента на 1870г., тъй като на 28.10. В.Левски моли Г.Живков да се погрижи за печат на ръководния център190. В хода на организационната работа Левски създава своя организационен център в гр.Ловеч191. Изгражда и комитетски структури в с.Голям Извор, Гложене, Тетевен, с.Ябланица, Етрополе, Орхание, Правец, Софийско, Тракия, Подбалкана и др.192 При тези обстоятелства емигрантските дейци изработват печат с надпис “Привременно правителство в България – I отд. от БРЦК”193, с който Левски разполага от лятото на 1871г.194 С този печат е подпечатан позивът от 10.03.1871г., който е печатан в Букурещ по указание на В.Левски195 Изключителната важност на тези документални свидетелства се обуславя от необходимостта да се внесе яснота по въпроса за ролята и функциите на БРЦК и Привременното правителство. Прави впечатление, че от 14.10.1870г. до 10.03.1871г. БРК в Букурещ е приел названието БРЦК, което се утвърждава в процеса на предреволюционната подготовка като основно структурно звено на комитетската мрежа, но е в ръководни позиции изключително за българската диаспора отвъд Дунава, тъй като за Българско недвусмислено е приета формулировката “Привременно правителство в България” като разклонение на БРЦК196 Левски приема формулировката, дело на Л.Каравелов и емигрантите-революционери197. Л.Каравелов утвърждава формулировката “Привременно правителство в България”198. Позивът от 10.03.1871г. се превръща фактически в общ документ на двата революционни центъра. Лидерските амбиции на емиграцията са сведени до минимум, с което се гарантира напредъкът в революционната подготовка. Левски добре съзнава голямото значение на външния център като важно спомагателно звено за революционната организация в страната, а емиграцията открива чрез делото на Апостола нова възможност да нанесе силен удар по държавно-политическата стабилност в Османската империя. Обстоятелствата тласкат дейците към съвместни действия и налагат ръководният център в гр.Ловеч да приеме и названието БРЦК в Българско, с което става популярна и комитетската организация в революционните среди и сред организационните работници. Но легитимността на решенията на БРЦК в Българско в много от случаите е удостоверена с печата на Привременното правителство, който остава в сила до пролетта на 1872 година. Едва тогава – след Общото събрание на революционните дейци от комитетската организация на В.Левски е изработен печат с надпис “Български революционен централен комитет”, но тогава функциите на привременно правителство са делегирани на БРЦК в Букурещ, чийто пълномощник за България и като член на ръководството на БРЦК е Васил Левски199.

С усъвършенстването на комитетската мрежа – БРЦК в България и ЧБРК (частни български революционни комитети – основните звена на организацията) се изграждат и другите революционни структури – тайната поща и тайната полиция, без които е невъзможно функционирането на революционната организация200. При изпълнението на огромната и неимоверно трудна мисия по развитието и укрепването на комитетската мрежа В.Левски е подпомогнат от изпратените от Букурещ и препоръчани му от Панайот Хитов революционери Димитър Общи201 и Ангел Кънчев202, които от лятото на 1871г. преминават на организационна работа в България. Около Апостола съществува и ръководно звено в състав: Хр.Иванов-Големия, Марин поп Луканов, Димитър Пъшков, Ив.Драсов и др.203, а с образуването на окръжните центрове на организацията – Голямоизворски, Пазарджишки и др. към отговорна комитетска работа от 1872г. са привлечени Таньо Стоянов, Мито Цветков и др.204: “В основите на всяка организационна структура са вложени военостратегическите схващания на Васил Левски. ВРО (Вътрешна революционна организация или БРЦК в България – бел.моя-Б.Р.) и нейните звена трябвало да имат готовност не само да излъчат военен контингент, но и да упражняват функциите на временна революционна власт по места.”205 Политическите възгледи на Апостола са отразени в документите, които той създава, както и в епистоларните извори, свързани с изграждането и дейността на революционните центрове в Букурещ и Българско от края на 1868г. до смъртта му – 6(19).02.1873 година206. Левски поема пътя на вътрешната революционна подготовка в България след интензивна идейно-политическа дискусия по въпросите на стратегията и тактиката на освободителното движение в средите на българската диаспора във Влашко. Неговият стремеж е да се върне в родината си “и да работим както ни стига умът.”207 Убеден в правотата на възгледите си, Левски се стреми да представи пред българските емигранти “народното мнение на простият и на ученият ни народ в Българско”208, като по този начин мотивира и българската емиграция: “че от вас комуто се хареса да върви с нас, той ще ни се обади и ний ще го приемнем.”209 Създавайки структурата на революционната комитетска мрежа като поделения на революционното Привременно правителство в България, В.Левски извършва огромна организаторска работа: разполага с работите на всички частни комитети; управлява всекидневните им “криви” постъпки; посреща тайните пощи; взема и дава писмените им отговори; дава упълномощения на революционерите за организаторска работа, преценявайки техните възможности и способности; намира хора за тайна полиция и определя задачите й; води дневник за дейността на организацията210. Специфичните особености в дейността на Левски в България са пряк резултат от мястото, което Апостола заема в структурата на организираното революционноосвободително движение. Когато пише за своите правомощия в Българско, Апостолът ги възприема като отговорности на “канцеларията си”211: “Ето работата дотук, която съм я довел сами дотук…”212. След Общото събрание на революционните дейци от двата революционни центъра през пролетта на 1872г. Васил Левски схваща своята роля в национално-революционното движение така: “Нямам право нито да взема, нито да дам извън Българско без знанието председателево, както и другите като мен членове със същото упълномощение извън Българско, дето и да се намират, нямат право да вземат и дават из Българско без мое знание. Следователно каквото имате да ми казвате …всичко трябва да премине през К-ва (Каравелов, б.моя-Б.Р.), че той знае за нататък. И оттам трябва да ми се пише и пак там ще и отговарям.”213

Много от функциите на “канцеларията” на Левски са еднотипни с правомощията на придобилото популярност чрез разпространените позиви Привременно българско правителство. То е върховният ръководен орган на революцията в България и е отговорно за своите действия пред народа и пред бъдещото свободно правителство. От отговорностите, които се вменяват на Привременното правителство става ясно, че то трябва да събере необходимите средства за обезпечаване на оръжието и мунициите за въстанието, като води отчет за: “отгде е вземало именно и колко и как? Своеволно ли е дадено или насила е вземано, па где и за какво е давало, по кой начин е захващало и где и с кого какво е работило, па где е свършвало? Колко юнаци е изгубило и причината на смъртта им именно и от кой град, от кое село са? То за всичко ще се придава сметка.”214 В позива от 10.03.1871г.215, вероятно печатан в Букурещ, са отразени основните мисли на писания от Левски позив от 6.02.1871г.216, но езикът и стилът показват редакторската намеса на друго лице – най-вероятно на Каравелов217. В позива Привременното правителство е представено по-детайлно: Задължението на правителството да отговаря за финансите на освободителното движение го обвързва пряко с “нашия главни народни комитет”218, който е “избрал нас (т.е. дейците на организацията – бел.моя, Б.Р.) да събереме потребните за нашето освобождение пари и ние ще да ги събереме.”219 Главният народни комитет е с ръководни функции, от което следва, че негови са “ония мъже, които стоят като главатари в народното движение и които съставляват временното правителство.”220 В документа се пояснява, че това правителство “ще да отговаря за дадената му сума пред народът т.е. Българския народни революционни комитет, който така също ще да отговаря пред бъдещото българско свободно правителство.”221 Ръководните функции на Привременното правителство в българското революционно движение са утвърдени, но Българският народни революционни комитет, представен като общонационална революционна структура (“ние имаме хора навсякъде”)222, е в правото си да иска отчет за дейността на Привременното правителство, тъй като той представлява колективната сила на народа в предосвобожденска България. От неговите редици са онези, които са избрани от Главния народни комитет да съберат “потребните за нашето освобождение пари”223, в неговите редици са и онези, от които ще се събират224. От анализа на документа става ясно, че Привременното правителство е върховният ръководен център на революцията в България. То има своя Главен народен комитет (или “канцелария” – бел.моя, Б.Р.), в който влизат “ония мъже, които стоят като главатари в народното движение”225, а народното движение има своята революционна организация – Български народен революционен комитет, в който място нямат “предателите, чорбаджиите, изедниците и турските подлизурки”226, които “ще да висят на едно дърво с нашите неприятели.”227. БНРК, споменат в позива, има своята практическа реализация под названието БРЦК в Българско. Представено като “I отд. от БРЦК”, Привременното правителство е обвързано с БРЦК228. Създава се впечатлението, че БРЦК е единната революционна организация на всички българи. Левски приема безкритично тази идея и усилено се стреми към единодействие с революционната емиграция в най-широк диапазон и поема курс към единение: “според както виждам в писмото ви, че се грижите да се сберем, аз от Българско и вий из Влашко, та да се разумеем по кой път трябва да вървим всички наедно; дай боже и отсега нататък да живеете, ако вие сте се турили на тоя път вече. При всичко като ви подаваме ръка и ний от Българско да работим задружно, даваме ви бележка от БРЦК в България по вишегласието, какво най-малко нещо кога намерите за добро да извършите там, то по-напред да ни явите да го разгледаме и ние, каквото и ний сме длъжни да съобщим нашето вам.”229 Като организация, съблюдаваща решенията на Привременното правителство, ръководството на комитетската организация (БРЦК в Българско) търси и съдействие от емигрантското ядро във Влашко за набиране и организационно структуриране на онези младежи, които имат военни знания и опит от легиите в Сърбия, но не знаят какво се работи в Българско, с цел осигуряването на командния кадър за българското въстание230. Прави се необходимото всички революционни сили да се съсредоточат под едно общо ръководство. На революционерите е известно, че “в Българско съществува централен комитет, също и по всичките градове с околните им села съществуват частни комитети, които подлежат под Централния комитет и се управляват според законът.”231 Интензивната подготовка за въстание налага във Влашко да се проведе общо събрание на организацията – от 29.04 до 5.05.1872г. “Скупщина от българи от разни места извън живущий от Българско ще дават мнение за работите ни оттук нататък според общото положение в Европа и обстоятелствата в Българско. Това тяхно мнение ще се пренесе и тук в Централния комитет и по вишегласието на всичките частни комитети че се реши съдбата на българският народ съобразно с времето.”232 Левски отива на събранието като член на ЦК в Българско, за да даде отчет пред всички представители от страна на ЦК: “где и колко пъти са пращани наши хора, какво ги е срещнало; и отгде какво са взели и дали; и какво има готово. Сметка, която ще се даде на всеки представител да я поднесе пред очи на всеки член на народната работа.”233 В светлината на тези факти най-силно изпъква титаничната личност на Васил Левски (Дякона, Апостола) и огромният му личен принос в развитието на българското организирано революциооноосвободително национално-демократично движение от началото на 70-те години на XIX век. Изключително важен за идейно-политическия портрет на Апостола е и създаденият от него основен организационен документ на комитетската организация в Българско, наречен “Нареда на работниците за освобождението на българския народ.”234 Този документ е и с голямо значение за общото развитие на национално-революционното движение, защото е поставен в основата на изработения от Общото събрание на комитетите през 1872г. устав на БРЦК. “Уникалният документ “Нареда на Работниците за Освобождението на Българския народ” с почерка на Апостола представлява законната революционна власт. Узаконени са всъщност стратегията и тактиката на въоръжената борба в бъдещата национална революция.”235 “Наредата “ (Проектоуставът) се състои от кратка програмна част и по-обширна организационна. В заключителната част на уставопроекта Левски представя характера и задълженията на висшата революционна власт в мирновременна обстановка чрез т.нар. Нужно проглашение. Кратката програмна част, озаглавена “Подбуда и цел”236, както и оформената под заглавие “Нужно проглашение”237 заключителна част на документа съдържат главните политически държавно-административни принципи на В.Левски, които той поставя в основите на свободната българска държавност. А те са: унищожаване на деспотско-тиранската система на турското правителство на Балканския полуостров и замяната й чрез една обща революция с демократска република, в която ще властва съгласието, братството и съвършеното равенство между всички народности. Те ще бъдат равноправни във всяко отношение: “било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото било – всички щат спадат под един общ Закон, който по вишегласие от всичките народности ще се избере.”238 В името на тази цел се създава и БРЦК в Българско. Никой няма право да представлява българския народ пред другите народности и да се споразумява с тях без знанието на БРЦК. Освен това “Проглашението” забранява да се създават други революционни организации, да се издават революционни прокламации и да се вдига народа на бунт без знанието на БРЦК. С “Проглашението” се утвърждава единството и централизма в революционното движение и се прави още една крачка към масовото революциооноосободотелно въстание, което ще извика на живот новата българска държава.

В устава на БРЦК, приет през 1872 година, са направени някои поправки: мястото на БРЦК вече не е задължително да бъде в Българско, както се предвижда в “Наредата”. Дадено е право на председателя да посочва другите членове на БРЦК; съставена е комисия на частните комитети, която да наблюдава работата на БРЦК; прокламира се, че “Бълг. рев. цен. ком. има в ръката си всичката власт на едно привременно правителство.” С това комитетската идея в българското освободително движение достига връхната точка в своето развитие. На лице е една широкообхватна мрежа от революционни ядра (комитети), както в Българско, така също и във Влашко, Бесарабия и Южна Русия (Одеса).

Не бива да се пренебрегва и съществуването от 1869г. на таен политически комитет в Цариград, създаден с дейното учaстие на П.Р.Славейков, който също подготвя духовете в Българско за предстоящата развръзка в Източния въпрос на Балканите и търси възможност за общи действия с българската емиграция във Влашко – макар и без важно значение за развитието на българското освободително движение, този факт по специфичен начин се вписва в историята на българската национална революция и допълва картината на общия ход на обществено-политическите стремежи на българите от края на 60-те и началото на 70-те години на XIX век239. На преден план излизат стремежите на българските политически и революционни дейци за сплотяване на всички сили на народа под знамето на революцията, обединени от една обща политическа цел. Като най-многочислена и изключително дейна се изявява БРЦК след Общото събрание от пролетта на 1872 година. Това я прави и най-влиятелната върху хода на революционно-освободителното движение на българите. В “Програма”-та се развиват принципите на политическата концепция на движението, ръководено от БРЦК240. Приетата “Програма” на БРЦК от 1872 година в основни линии повтаря програмата на БРК в Букурещ в 1870г. (в.”Свобода”, I, бр.46, 14.10.1870г.), но тук е изоставен вариантът за мирна борба и се прокламира революционната въоръжена съпротива. Тезисът за Дунавска федерация е изменен в смисъл на “федерация на свободни земи”241, в която при определени условия се допуска и присъединяването на Гърция. Изоставени са идеите за “демократска република”242 и избираемо правителство. На бъдещето е определено да реши въпроса за формата на управление на свободна България. В “Програмата” въпросите на националната революция са сведени до нивото на политическа доктрина на БРЦК, тъй като се пренебрегва по-определен ангажимент от страна на организацията към политико-административния модел на управление в свободна България. Умишленото пренебрегване на въпроса, както и фактът, че шест от десетте точки обвързват българското освободително движение с развитието на общобалкански антиосмански фронт е ясна индикация за стратегическата насоченост на освободителното движение към синхронизиране на българските усилия за по-добър обществено-политически статут с “общото положение в Европа”243. Нов опит за обществено идейно-политическо въздействие БРЦК прави с издаването на брошурата “Български глас”. От БРЦК.”244 Автор на брошурата е Любен Каравелов. В нея той развива по-подробно възгледите, залегнали в програмата на БРЦК. Каравелов е убеден, че е настъпил съдбоносния час за освобождението на България. Крайната цел, която поставя Каравелов, е освобождението: “Когато скъсаме турските синджири, то трябва да наредиме своята държава сами, според най-добрите наредби у просвещените народи, т.е. у американците, белгийците и швейцарците.”245 В документа се казва, че “българите искат свобода лична и свобода народна, свобода нравствена и свобода физическа”246; отхвърля се намесата на Великите сили, както и сляпата вяра в чуждата помощ; осъжда се дуализма; критикува се монархическата система като източник на деспотична власт; настоява се за обща борба със сърби, румънци и гърци. “Български глас” завършва с пламенен зов за борба срещу враговете на Отечеството. Изложени в този програмен документ на БРЦК, идеите на Л.Каравелов стават идеи и на революционната организация, която има своите идейно-политически ориентири и обединява организационно симпатизантите на радикалните идеи.

След общото събрание Левски получава специално “Упълномощение”247, което му дава право “да представлява Българския централен комитет във всичко и действията му са неограничени, разбира се в пределите на устава”248. Така Левски е утвърден за главен апостол на цяла “България, Тракия и Македония”249, вследствие на което той успява да запази върховния контрол над комитетската мрежа в Българско. На 1.06.1872 година В.Левски се завръща в България и възобновява подготовката за предстоящото въстание. Но в условията на този подем се проявяват някои признаци на своеволие и неподчинение на общото ръководство и неговите разпоредби. Първият помощник на Апостола – Димитър Общи – със своите действия застрашава единството на организацията. Левски е поискал от БРЦК да отстрани Общи от поста пръв помощник, но неговите думи са оставени без внимание от страна на председателя Л.Каравелов250. В тази обстановка на 22.09.1872 година Д.Общи организира обир на турската поща в прохода Арабаконак. Полицията попада в следите на групата и арестува Д.Общи и неговите другари. За да представят своето дело като политически акт, революционерите разкриват комитетите и дейците, които познавали. Ударът нанася огромни вреди на комитетската мрежа, тъй като турската полиция по сведенията, които получила, разгромява много от революционните звена в Софийско и в други райони251. Провалът заварва Левски в Южна България. Предупредил комитетите за опасността от разкрития, той тръгва към Букурещ, за да обсъди с БРЦК създалото се положение. До него достига писмо от Каравелов, в което се препоръчва незабавно обявяване на въстание. В.Левски отказва да изпълни тази заповед, защото според него революцията трябва да доведе до освобождението на България, а не до безрезултатно проливане на българска кръв. На 25.12.1872 година на път за Букурещ той пристига в Ловеч и прибира архивата на БРЦК в Българско, за да предотврати разкрития на цялата конспиративна мрежа от революционни комитети в случай, че попадне в ръцете на турската полиция. На другата нощ Левски остава в село Къкрино, за да пренощува в ханчето, което било комитетска тайна квартира, но то е известно на турската полиция, която допуска Левски свободно да влезе в ханчето и го обгражда. При опит да се измъкне от засадата, Левски е заловен от турската полиция. От Къкрина е откаран в Ловеч, после в Търново и София, където заедно със заловените комитетски дейци от групата на Д.Общи е изправен пред специален съд. Предвид мащабите на разкритията по делото турският съд го осъжда на смърт252. На 6 (19) февруари 1873 година В.Левски е обесен в околностите на гр.София.

Смъртта на В.Левски предизвиква дълбока криза в българското революционно движение. В редовете на БРЦК настъпва временно разстройство на дотогавашната дейност, но до разпадане на организацията не се стига. Търновският комитет, натоварен след арестите в Ловеч от В.Левски да изпълнява функциите на централен комитет в България, подновява организационната работа, като подменя предишните псевдоними и пароли, за да предотврати нови провали в комитетската мрежа в случай, че турската полиция попадне в дирите на кореспонденцията253. Търновци изпращат и свой пратеник в Сърбия да провери дали сръбското правителство би подкрепило българско въстание. Търновският комитет влиза във връзка с П.Хитов и го моли той да ръководи революционната организация в България254. Като игнорира върховната власт на БРЦК, Търновският комитет в лицето на авторитетния войвода търси нов задграничен център за ръководство на вътрешната организация. С П.Хитов поддържат контакти и много други революционни комитети и дейци от страната. Като член на ръководството на БРЦК, в чийто състав влиза от 1872г. заедно с Л.Каравелов, К.Цанков, Г.Панов, Д.Ценович и В.Левски има правото “гдето и да бъде… да представлява всичкият центр. комитет, откак има на ръка едно пълномощно писмо от него.”255 Предвид дейността на Хитов пред сръбското правителство в полза на българското освободително движение и непрекъснатите му връзки с БРЦК в Букурещ, под чието разпореждане се е поставил, дейността на П.Хитов в Сърбия след гибелта на Левски не излиза от рамките на устава на организацията256. В момент на силен натиск от страна на турските власти върху румънското правителство да преустанови дейността на БРЦК на своя територия и да екстернира Л.Каравелов, създаването на втори ръководен център в Белград и енергичните действия на П.Хитов за възобновяване на подготовката за въстание (през лятото на 1873г. изработва “Наставление как трябва да се работи за освобождението на България”)257 допринасят за поддържането на организационния живот на комитетската мрежа на ниво, обезпечаващо боеготовността на комитетските членове. Усилия за заздравяване на организацията полагат и дейците от Букурещ. В началото на февруари Л.Каравелов започва да издава в.”Независимост”, който става орган на БРЦК. На неговите страници до края на 1874г. Каравелов защитава идеите на БРЦК. Идеята за скорошно въстание налага необходимостта от сплотяване на организационните структури и координиране на действията. През март 1873г. търновският комитет свиква общо събрание на вътрешните дейци. Присъстват представители на шест комитета258. Събранието утвърждава новите конспиративни названия на комитетите и допринася за по-добрата координация на действията на отделните звена на организацията. Решение за общо събрание на организацията вземат и дейците в Букурещ на свое събрание на 1.03.1873г. То трябвало да се състои през април-май същата година. На събранието, провело се на 11-12.05.1873 година присъстват само двама делегати от Българско – от Стара Загора и Котел, а от емигрантските дейци вземат участие Л.Каравелов, П.Хитов, Г.Панов, С.Софийски и И.Горски259. В ревизионния протокол на финансите на организацията комитетът е наречен “Българско народно общество”260. Други решения на заседанието не са вписани в особен протокол, но върху екземпляр от устава, приет през 1872г., е написано: “На заседанието, което стана на 11 и 12 мая, тоя ред се замени и нашите дела остават занапред тайни. Л.Каравелов, К.С.Котелски, Н.Ганчев-С[таро]загорски, И.С. Герски, Панайот Хитов, Гълъб Панов, С.В.Софийски. Букурещ 1873г., майя 16.” И печат “Български револ. централен комитет.”261 Фактите показват, че събранието е отменило стария устав. С този акт БРЦК престава да съществува във вида от времето на В.Левски. Няма данни за насоката в дейността на звената на БРЦК, които все още имат някакъв организационен живот. Задълбочаващата се криза в организацията я обрича на разложение. Предвид обстоятелствата може да се допусне, че БРЦК се трансформира в нова организация, която става приемник на идейно-политическото наследство на БРЦК и същевременно остава неизвестна на турските шпиони, румънското правителство и бившите съзаклятници, които след смъртта на Апостола остават встрани от подготовката за въстание. Промяната слага край и на идеята за българско Привременно правителство. БРЦК никога повече не достига до висотата на ръководен орган на българската национална революция. Отмяната на устава е белег за идеен и организационен упадък, който завладява революционната организация. От задачите на БРЦК остава актуална само подготовката за скорошно въстание в Българско, но без важни практически резултати. Букурещките дейци изпадат в изолация, която измества центъра на организацията зад граница в Белград. В П.Хитов много комитетски дейци виждат последната надежда за българския народ262. Неговите “наставления” от лятото на 1873 г., писани до Старозагорския комитет, както и препратени до други организационни звена, изпълняват ролята на основен закон за ролята и функциите на действащата комитетска мрежа в подготовката и хода на едно българско въстание в България. П.Хитов отново залага твърде много на четите и тяхната роля. По същото време П.Хитов написва и подробен правилник от 55 точки, в който се дават редица съвети от дисциплинарно и тактическо естество за четниците. Правилникът е озаглавен “Правила върху начина как да се ръководят горски чети.”263 В двата документа са отразени новите схващания, по които ще се работи при подготовката на въстанието: самоподготовка на българския народ в комитети и чети, дейността на които ще се ръководи от едно общо командване и с помощта на т.нар. пропагандисти – хора, които ще обикалят революционните комитети в страната. Липсата на средства довежда до заглъхване на революционната работа, но тя не е прекъсната – през октомври 1873 г. дейците на русенския комитет влизат във връзка с Търновския комитет и взимат решение за свикване на общо събрание, на което да се вземат мерки за активизиране на борбата. П.Хитов подкрепя идеята за свикване на ново общо събрание, което да разгледа “какво сме работили досега и какво има да работим занапред, отгде да вземем средства и по кой начин ще трябва да работим.”264 Събранието се състои на 20 и 21 август 1874 г. в Букурещ, но делегатите от България са трима души. Революционерите си дават сметка, че е необходимо всички комитети да вземат участие при обсъждането на важните въпроси за въстанието. Поради това на събранието през август е избран временен централен комитет в състав: Л.Каравелов, К.Цанков, О.Панов, Т.Пеев и Хр. Ботев със задача да подготви общо събрание през декември, да поддържа връзките между ЦК и комитетите в страната и извън нея и да търси възможности за събиране на средства от емигрантските български колонии във Влашко. Взето е решение да се упълномощи Русенският комитет да се заеме с организацията на комитетите в страната265. Ст.Стамболов е определен за пълномощник на комитета в Българско, но и той, както избрания през март 1873г. на тази длъжност Атанас Узунов, след кратка обиколка из България е разкрит. Принуден да напусне страната, без да извърши някаква съществена работа, Стамболов през Одеса се завръща в Букурещ. През м.декември същата година се състои третото поред Общо събрание в Букурещ след смъртта на Левски. Не е запазен протокол от заседанията на събранието. Предполага се, че е разискван въпросът за бъдещото устройство на комитетското дело, тъй като в писмото на Хр.Ботев до Ив.Драсов, който не присъства на събранието, се съобщава, че въпреки разискванията и различните предложения не е изработен устав на организацията266. На събранието противоречията достигат връхната си точка по въпроса за избор на едно лице за Българско, което да държи в свои ръце всички политически, административни и финансови правомощия от името на Централния комитет. Предвид несполуките с действията на Ат.Узунов, Ст.Стамболов и изпратения от П.Хитов т.нар. Яко Ракиджията267 като апостоли-пропагандисти в Българско, събранието не взема конкретни решения. На временна комисия с членове Л.Каравелов, К.Цанков, Ив.Адженов, Т.Панталеев (който отстъпил мястото си на Хр.Ботев) е възложено да ръководи делата до следващото общо събрание през март 1875г., което обаче не се състои. Междувременно на 12.10.1874г. спира издаването на в.”Независимост”, което нанася нов удар върху агитационно-пропагандната работа на комитетската организация. Спирането на “Независимост” е възприето като отстъпление от защитаваните в продължение на години идеи и води до изостряне на противоречията между Л.Каравелов и неговите доскорошни съидейници. Отказът на Каравелов от революционна дейност и същевременно председателството му на временния ЦК на комитетската организация, от което той не се отказва, възпрепятства организационното и идейно-политическото преструктуриране на комитетската организация и я отклонява от курса към въстание. Различни са и оценките на дейците за състоянието на комитетските дела и духа на народа в България – Л.Каравелов смята, че почвата за едно въстание не е достатъчно подготвена, поради което е необходима продължителна подготовка на народа, като действията на българите се координират със Сърбия, Русия и Румъния, а Ботев и други революционери смятат, че народът е приготвен за въстание и е необходимо възможно по-скоро да се даде сигнал за въстанието. Настъпва разрив и в дружеските отношения между Каравелов и Ботев, които от 1872г. заедно списват изданията на Каравелов и БРЦК “Свобода” и “Независимост”. За да не остава организацията без печатен орган, Хр.Ботев се заема с издаването на в.”Знаме”268. Приемствеността е подчертана още в първия брой от 7.12.1874г., като се обявява, че вестникът ще служи на идеалите, на които преди са служили “Свобода” и “Независимост”. Конфликтът между Хр.Ботев и редактора на сп.”Знание”269 Л.Каравелов се задълбочава до степен, довела до конфискацията на бр.11 на в.”Знаме” от 16.03.1875г.270 В ескалацията на конфликта БРЦК практически престава да функционира, поради което на дневен ред излизат два въпроса: коя страна ще вземе емиграцията и как практически ще се осъществяват комитетските дела занапред. Провалът на Общото събрание на комитетската организация от 26.12.1874 г. и последвалият отказ на Л.Каравелов от по-нататъшно участие в дейността на революционната организация бележат края на един изключително динамичен и същевременно драматичен етап в развитието на българското освободително движение. Етап, в който развитието на българската политическа мисъл достига своя връх чрез идеята за Привременно правителство и вътрешна комитетска мрежа като основни опорни фактори на българската национална революция. Идеята за извоюване на свободата и независимостта на България със собствените сили на народа извиква на живот и първата мащабна българска конспиративна организация – БРЦК, в която обединяват усилията си емигранти и вътрешни дейци по пътя към организирането на общобългарско въстание. Правят се и опити българският национален въпрос да бъде поставен пред дипломатите на Великите сили (Париж, 1869г.), като се търси цивилизованото му разрешаване като съставна част от т.нар. Източен въпрос на Балканите. И в двата случая стремежът към национално освобождение е единственият подтик за действията на българските възрожденски дейци. Различията между отделните политически групи в емиграцията са главно в пътищата за достигане до целта, но тези различия остават на втори план, тъй като идеите за държавност и суверенитет на българската нация много често довеждат до преливания и общи действия на хора, принадлежащи към различни идейни кръгове. Такива са Д.Ценович271, Иван Касабов272, П.Кисимов273, П.Календжи274 и др. – личности, играли важна роля в българското освободително движение от края на 60-те – началото на 70-те години на XIX век и допринесли за развитието на националното и политическо съзнание на българския народ, обозначавайки основните насоки в действията на революционната емиграция при търсенето на пътя към националната свобода и независимост. Идеята за Привременно правителство, което да предшества бъдещата свободна българска държава и нейното правителство бележи нов политически и практически напредък в българското освободително движение. Институцията действа като тайна българска власт с програмно определени цели за реализиране на предначертаната задача – пълното политическо освобождение на народа и възстановяване на българската държава. В периода от лятото на 1868 – 1874 г. българското национално революционноосвободително движение се развива в идейно-политическо, организационно и тактическо отношение и очертава най-ефектния път към извоюване на българската свобода и независимост с оглед на балканската действителност и кризата на държавната система на Османската империя на Балканите.


4. Възрожденският политически национализъм в революционното движение през 1875 г.

Бележки
98 Възвъзова-Каратеодорова, К. Документи за четническото движение през 1867-1868г. В: Известия на Народната библиотека “Кирил и Методий”. Т.9. (15), С., 1969. стр.181-184.
99 Пак там, стр.184-185.
100 Вестник “Народност” №36-38, 28 юли, 18 и 25 август 1868г.., Касабов, Ив. Моите спомени от Възраждането на България с революционни идеи. С., 1905, стр.109-118.
101 Вестник “Народност” год.1, бр.36, 28 юли 1868г.
102 Маркова, З. Четата от 1868 г., С., 1990.
103 Бурмов, Ал. Български революционен централен комитет (1868-1877) – В: кн.му: Избрани произведения, Т.3. С., 1976, стр.19.
104 Тодев, Ил. цит.съч., стр.132-134.
105 Известия на НБКМ. Т.9 (15). С., 1969, стр.181-182.
106 Пак там, стр.182.
107 Пак там, стр.182.
108 Пак там, стр.182.
109 Пак там, стр.182.
110 Пак там, стр.182.
111 Пак там, стр.182.
112 Спомени на Д.Ценович. – Известия на българското историческо дружество. Т.21. стр.128-129.; Шарова, Кр. Привременното правителство в Балкана и Комитетът в Букурещ през 1868г. – ИП, 1988, кн.9, стр.19-40.
113 Касабов, Ив. цит.съч., стр.112.
114 Шарова, Кр. цит.съч., стр.25.; в-к “Народност”, год.1., бр.42 от 11 октомври 1868г.
115 Шарова, Кр. цит.съч., стр.27.
116 Възвъзова-Каратеодорова, К. цит.съч., стр.182.
117 Пак там, стр.182.
118 Шарова, Кр. цит.съч., стр.25.
119 Шарова, Кр. цит.съч., стр.33.
120 Възвъзова-Каратеодорова, К. цит.съч., стр.184.
121 Пак там, стр.185.
122 Хобсбом, Е. Нации и национализъм от 1780 до днес. Програма, мит, реалност., С., 1996, стр.38-45.
123 Възвъзова-Каратеодорова, К. цит.съч., стр.185.
124 Пак там, стр.184.
125 БАН. История на България, Т.6. С., 1987, стр.256.
126 Маждракова-Чавдарова, О. Национално-революционни борби на българският народ... , стр.144.
127 в-к “Народност”, год.1., бр.42 от 11 Октомври 1868г.
128 Бурмов, Ал. Български революционен централен комитет..., стр.19.
129 Петков, П., Р.Генов, А.Лунин. Исторически справочник. Ново време. С., 1995., стр.116.
130 Вестник “Дунавска зора”, бр.24-25 от 3 Май 1869.
131 Пак там.
132 Пак там.
133 Унджиев, Ив. Васил Левски. Биография. С., 1993., стр.830-836.
134 Пак там, стр.332.
135 Пак там, стр.332.
136 Тодев, Ил. цит.съч., стр.154-155.
137 Павловска, Цв. Васил Левски и Вътрешната революционна организация. С., 1993., стр.105-117.
138 БАН. История на България. Т.6, стр.265.
139 Унджиев, Ив. Васил Левски. Биография. С., 1993, стр.249-251.
140 Павловска, Цв. Васил Левски и вътрешната ... стр.108-126.
141 Пак там, стр.108.
142 Из архива на Найден Геров. Кн.1., С., 1911.,док.№472., стр.296.
143 Унджиев, Ив. цит.съч. , стр.250.
144 Пак там, стр.250.
145 Пак там, стр.250.
146 Концепцията на В.Левски за свободата на личността и за равноправието на хората го доближават до идеите на либералните кръгове в Европа. Според А. Пантев и Б.Гаврилов “всяко несъгласие със съществуващия ред, което не било насочено към възстановяване на режима отпреди 1789г. можело да бъде отнесено към събирателното понятие либерализъм”. Най-вероятно авторите имат предвид и развитието на идеите на модерния европейски национализъм след Френската революция и шествието им в европейските прогресивни обществени среди. Вж.: кн.им: Пътят на модерния свят. С., 1994., стр.332-333.
147 Унджиев, Ив. цит.съч., стр.250.
148 Павловска, Цв. цит.съч., стр.73-74.
149 БАН. История на България. Т.6., С., 1987, стр.265-266.
150 Пак там, стр. 266.
151 Пак там, стр. 266.
152 Павловска, Цв. цит.съч. , стр.119.
153 Пак там, стр. 105-106.; 113-114.
154 Бонева, В., П.Петков. Българите пред Европа през 1869 година. Велико Търново, 1993., стр.28-32.
155 Пак там, стр. 28.
156 Пак там, стр. 29.
157 Пак там, стр. 29.
158 Пак там, стр. 30.
159 Пак там, стр. 29.
160 Пак там, стр. 30.
161 Пак там, стр. 18-19.
162 Пак там, стр. 16-18.
163 Тодев, Ил. цит.съч. стр.30-31.
163 Бонева, В., П.Петков. цит.съч., стр.17.
164 Пребиваването в затвора и претърпените там мъки са описани в произведението му “Записки от мъртвия дом”. В: “Млада Србадия” бр.18-29., Београд, 1871.
165 Цанев, Д., Пламен Митев. Христоматия по история на България..., стр.426-427.
166 Пак там, стр. 427.
167 Каравелов, Л. Из архива на Любен Каравелов. С., 1964., стр.502-506.
168 Пак там, стр. 505.
169 Пак там, стр. 503.
170 Пак там, стр. 503.
171 Пак там, стр. 504.
172 Пак там, стр. 502.
173 Пак там, стр. 503.
174 Пак там, стр. 502.
175 Пак там, стр. 504-505.
176 Каравелов, Л. цит.съч., стр.459.
177 Пак там, стр. 461.
178 Пак там, стр. 458.
179 Пак там.
180 БАН. История на България. Т.6., стр.245.
181 Пак там, стр. 273.
182 Пак там, стр. 273-274.
183 Арнаудов, М. Българското книжовно дружество в Браила 1869-1876., С., 1969.
184 БАН. История на България. Т.6. Вж.Бележка №66 на стр.344-345.
185 Програмата от 1870г. отпечатана във в. “Народное дело” – орган на руската секция на Първия интернационал, печатан в Женева е поместена в бр.№6-7., год.2. на вестника от 1870г. няма данни как програмата е попаднала в редакцията на вестника.
186 Върху позив от Привременното правителство в България, вероятно печатан по основен проект на В.Левски в Букурещ, но езикът и стилът показват редакторска намеса на друго лице (вероятно на Каравелов) е поставен печат, какъвто Левски е заръчал да бъде изработен от емигрантските дейци и получава по-късно. В предложения от Левски текст за печата е липсвало определението “I отд. от БРЦК”, което е допълнено от Каравелов. Този факт засвидетелства промяната на наименованието на комитетската организация във Влашко за времето между 14.10.1870г. до 10.03.1871г.
187 В. “Свобода”, год.1, бр.46 от 14 Октомври 1870г.
188 “Български глас. От БРЦК.” Женева, 1870.
189 Въпреки, че Л.Каравелов препечатва програмата от страниците на в. “Народное дело” в края на 1870 г., комитетската идея присъства на страниците на в. “Свобода” още от първите му броеве, като например в бр.8 от 1869г. в който се съобщава, че комитетът е търсен “от цяло стадо шпиони в България, Румъния и Сърбия: първо за да търсят Български централен комитет и да разузнаят и да мислят и що говорят българите; а, второ, да се постараят да съединят тоя комитет с комитета Цариградски т.е. комитета на Али паша; да гледат да добият неговата програма и да разузнаят за неговите досегашни действия. Трябва да забележим, че шпионите на Али паша са били толкова подли и разказвали му са ,че българския централен комитет се ръководи от същата идея, по която комитетът на Али паша.",Вж. Шарова, Кр. Към историята на българското освободително движение през 1869г. –В: Сборник в чест на проф. Христо Данаев. С., 1986, стр 198-223. Никъде не става и намек за наличие на комитет в бр.7 от 1869г. Каравелов пише,че: юсовете не са хъшове, а граматиката – комитет”… Едва използването на печата на Привременното правителство в България с определението “І отд. от БРЦК” с който се подпечатан позива от 10.03.1871г. дава основание за приемане за действително съществуването на комитета към месец март 1871г. Едва след това могат да се излагат аргументи за политическата “физиономия” на комитета, защото фактически БРЦК се изявява като организация на националната революция посредством действията на Привременното правителство в България. Допустимо е комитетът да съществува от времето преди 10.03.1871г. Процесът на изграждане на БРЦК в Българско е завършен най-късно през есента на 1870г., тъй като на 28 октомври В.Левски моли Георги Живков да се погрижи за печат на новия център: ВЛДН, №10, с.64. Времето между първото искане на Левски за печата и 10.03.1871г. е време на политическа активност и на емиграцията. С това може да се обясни появата на програмата във в.“Свобода”, около който се формира новата емигрантска освободителна организация на българите във Влашко.
190 Васил Левски. Документално наследство. С., 1973. №10, стр.64. Вж. Павловска, Цв. Васил Левски начело на Българския революционен централен комитет в Българско. С., 2001, стр.36.
191 Павловска, Цв. Васил Левски начело на Българския революционен централен комитет в Българско. С.,2001, стр.31-33.
192 БАН. История на България в 14 тома. С., 1987, стр.283-285.
193 БИА-НБКМ п.60, ІІ.А. 8024б, л.14.
194 Васил Левски. Документално наследство. С.,1973, №33, стр.104-105
195 ВЛДН. №17, стр.76-78.
196 Вж. изработения печат на Привременното правителство в България, който в същност може да бъде определен като “висш символ на революционната власт” –Вж. Павловска, Цв. Васил Левски начело на …, стр.36.
197 ВЛДН, №33, стр.104-105
198 Каравелов не коригира текста “Привременно правителство в България”, а допълва към него и определението “І отд. от БРЦК”. Въпросът за окончателния текст на печата е свързан с противоречията между двата центъра на революционното движение и опитите на емиграцията да намери своето място в осъществяваната от В.Левски революционна подготовка на народа в Българско.
199 Павловска, Цв. Васил Левски начело на Българския революционен комитет в Българско. С., 2001, стр.104-135.
200 Павловска, Цв. Васил Левски и Вътрешната революционна организация. С., 1993, стр.126-127.
201 Бобев, В., Т.Даков, Хр.Матанов. Кратък справочник по история на българия. С., 1993, стр.145.
202 Кираджиев, Св. География на видните българи. С., 1993, стр.83-84.
203 Парловска, Цв. Васил Левски начело на Българския революционен централен комитет в Българско. С., 2001г.; 150-151
204 Пак там, стр.151.
205 Парловска, Цв. Васил Левски и Вътрешната революционна организация. С., 1993, стр.168.
206 Левски, В. Документално наследство. С., 1973. (ВЛДН).
207 ВЛДН. №31, стр.101.
208 ВЛДН. №32, стр.102.
209 ВЛДН. №31, стр.101.
210 ВЛДН. №121, стр.212.
211 Пак там, стр.212.
212 Пак там, стр.212.
213 ВЛДН. №125, стр.218.
214 ВЛДН. №15, стр.72.
215 ВЛДН. №17, стр.76-78.
216 ВЛДН. №15, стр.72-73.
217 ВЛДН. №17, бел.8,стр.78.
218 Пак там, стр.77.
219 Пак там, стр.77.
220 Пак там, стр.77.
221 Пак там, стр.77.
222 Пак там, стр.77.
223 Пак там, стр.77.
224 Пак там, стр.77.
225 Пак там, стр.77.
226 Пак там, стр.76.
227 Пак там, стр.76.
228 Пак там, кръгъл печат с лъв и текст: Привременно правителство в България – І отд. от БЛЦК., стр.78.
229 ВЛДН. №32, стр.102.
230 ВЛДН. №14, стр.71.
231 ВЛДН. №49, №50, стр.134-135.
232 ВЛДН. №74, стр.158.
233 Пак там, стр.158.
234 Павловска, Цв. Васил Левски начело на Българския революционен централен комитет в Българско. С., 2001, стр.72-78.
235 Пак там, стр.71.
236 Пак там, стр.72.
237 Пак там, стр.78.
238 Пак там, стр.72.
239 Шарова, Кр. Към историята на българското освободително движение през 1869г. –В: Сборник в чест на проф. Христо Гандев. С., 1986, стр.199.
240 Плетньов, Г., Ив. Стоянов. Планове и програми… стр.99-100.
241 Сравни “Програма на БРК от 1870г.”. В: Плетньов, Г., Ив. Стоянов. Планове и програми… стр.84-85 с текста на програмата на БРЦК, приета на Общото събрание на 29.04-04.05.1872г. на стр.99-100.
242 Лалков, М. Монархическата идея – силата и слабостта на една традиция. В: Страници от българската история. Събития, размисли, личности. Т.1. С. 1993, стр.93
243 ВЛДН. №74, стр.138.
244 Цанев, Д., Пл. Митев. Христоматия по история на България. Българско възраждане – втората и третата четвърт на ХІХв. С., 1996, стр.438-457.
245 Пак там, стр.447.
246 Пак там, стр.456.
247 Павловска, Цв. Васил Левски начело., стр.131-132.
248 Пак там, стр.131.
249 Пълномощното дава право на Левски “да действа навсякъде при Българите и при когото да е от тях” – Вж. Павловска, Цв. Васил Левски начело. стр.131., но също така и: ВЛДН. №125, стр.218, където е записано, че Левски няма право “…нито да взема, нито да дам извън Българско без знанието председателсво, както и другите като мен членове със същото упълномощение извън Българско, дето и да се намират, нямат право да вземат и дават из Българско без моето знаяние.”
250 ВЛДН. №111, стр.199-200.
251 Павловска,Цв. Васил Левски начело… стр.167-169.
252 Пак там, стр.177-202. БАН. История на България в 14 тома. Т.6, С., 1987, стр.320-325.
253 Бурмов, Ал. Български революционен централен комитет (1868-1877) –В кн. му: Избрани произведения. Т.3. С., 1976, стр.55-57.
254 Косев, К. Панайот Хитов. Живот и революционна дейност, С., 1963, стр.57-59.
255 Цитатът е взет от пълномощното писмо на В.Левски – вж. Цв.Павловска. Васил Левски начело…. стр.131., но на Хитов също е издадено пълномощно (март, 1873), в което комитетите се задължават да му разкажат и поверят всички каквото са вършили и да изслушват наставленията, които той ще им даде и които той е получил от централния комитет. Вж: Бурмов,Ал. Български революционен централен… стр.56., НБКМ-БИА. ІІА.69, 9175. Пълномощното е издадено от името на комитета в България, обаче носи печата на Букурещкия централен комитет.
256 Косев, К. Панайот Хитов… стр.56 и сл.
257 Пак там, стр.63-68.
258 Бурмов, Ал. Цит. съч, стр.55-56.
259 Пак там, стр.57.
260 Пак там, стр.57. вж:НБКМ-БИА. ІІА, 55, 7326.
261 ВЛДН. №86, бел.№70. стр.177.вж. Бурмов, Ал. Цит. съч. стр.57-58.
262 Косев, К. Цит, съч стр.62.
263 Цит. съч. Стр.63-68.
264 Пак там, стр.69.
265 БАН. История на България в 14 тома. С., 1987, стр.329.
266 Ботев, Хр. Съчинения. Под ред на Ал.Бурмов. С., 1940. Писмо на Хр.Ботев до Ив.Драсов стр.602-604. Вж. Бурмов, Ал. Бългрски раволюционен централен комитет… стр.65-66.
267 Косев, К. Цит, съч, стр.68
268 Митев, Пл. Българският революционен комитет 1875. С., 1988, стр.25-26
269 1874, 8 декември – 14 септември 1875 Хр. Ботев издава в Букурещ в.”Знаме”
270 1875, 15 януари – 15 декември Л.Каравелов издава в Букурещ сп. “Знание”. Излиза и през 1876 и 1878г.
271 Митев, Пл. Българският революционен комитет 1875 С., 1998. стр.26-33
272 Тодев, Ил. Кой кой е сред българите ХV – ХІХв. С., 2000, стр.288
273 Пак там, стр.132-134
274 Пак там, стр.137-138
275 Пак там, стр.125-126